СЕБЕОТРИЦАТЕЛНИ ДЕЦА – НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ!

Тази сутрин нещо неприятно предизвика в мен приятни чувства. Невероятно, но факт.

Водех сина си към училище, защото той има проблем с равновесието и не може да ходи сам. С едната ръка държа него, а с другата – неговата раница. На гърба ми е моята раница, в която си нося компютъра, за да превеждам, докато го чакам. Много ми е трудно да отварям входната врата на училището: трябва с едната ръка да държа него и раницата му, с другата да дърпам вратата (която все ми се „опъва“!), като същевременно запазвам моето и неговото равновесие. Не звучи чак толкова трудно, но, повярвайте ми, никак не е лесно!

Затова тази сутрин ми стана много неприятно, когато един млад баща, при това якичък, излезе от входа и пусна вратата да се затвори точно под носа ни. Не вярвам да беше нарочно, просто не се сети, че можеше да я задържи, докато влезем. А много ми се искаше да се беше сетил!

За момент ми стана много неприятно. Но не зная защо се сетих за нещо друго. Много по-приятно…

Има 3-4 деца от нашето училище, които щом ни видят на вратата, веднага я отварят и задържат, за да можем да минем спокойно. И когато им кажа „Благодаря!“, те неизменно ми отговарят „Няма защо“ или „Моля“. И ми се усмихват.

Последният случай беше вчера – едно мъничко чернокосо и дългокосо момиченце, едва се вижда от земята, сигурно е първолак. Но на седем годинки вече знае, че трябва да помогне на човек в нужда.

Та за него се сетих, когато, образно казано, „ми затръшнаха вратата под носа“.

Аз съм от поколението, което по време на промените завършваше университет, и тогава започнах работата си като учител. Не ме разбирайте погрешно, не гледам ни най-малко с носталгична нотка към миналото, но ако преди 20 години влезехте в училище, дисциплината, възпитанието и отношението на учениците към учителите и един към друг беше коренно различно. Аз лично го отдавам на факта, че като цяло общественото мнение поставяше тези ценности на доста по-високо ниво от днес.

Целта ми не е да се окайваме колко хубаво беше „преди“ и колко лошо е „сега“, както правят трима пенсионери от едно комично предаване. От 13 години не съм влизала в училище като учител, но придружавам сина си всеки ден и го чакам, докато свършат часовете. Още от първи клас бях шокирана от думите, действията и отношението на много от децата – помежду си и към учителите.

Но забелязах и такива, които всеобщата липса на уважение не отклонява ни най-малко от доброто им възпитание: те продължават да се държат възпитано, да говорят любезно, да помагат на другите, да бъдат честни – въпреки че около себе си чуват псувни и просташки думи и виждат ритане, блъскане, крясъци и какво ли още не.

Какво мога да кажа? Слава Богу, за оцелелите като по чудо възпитани и себеотрицателни родители, които успяват като по чудо да отгледат възпитани и себеотрицателни деца!

Йорданка Дейчева, психолог

Клуб психология и здраве – Плевен

psihologiaizdrave@abv.bg; Фейсбук: Психология ЗА ВСЕКИ ДЕН