Имам си календар, върху който си отчитам дните. Скоро ще се върна у дома за Деня на благодарността. У дома… място, където да се отърсиш от тревогите си, както би пуснал на пода тежката училищна раница след дълъг учебен ден. То е не само познато място – където са всички мои нещо – но също и безопасно място, където да израснеш, да си припомниш щастливи спомени.

В къщи не се страхувам да кажа нещо глупаво. Знам, че каквото и да направя, семейството ми ще продължи да ме обича. У дома мога да бъда типа човек, който искам да бъда и в обществото, но обикновено се страхувам.

В осми клас за известно време много от момичетата не ме харесваха. Започнах да развивам склонност да задържам мнението си за себе си, защото не исках да им давам повече причини да не ме харесват. Но не и в къщи! Когато баща ми се опитваше да се измъкне с някое непоклатимо заявление, аз му изразявах мнението си по въпроса. Понякога спорим просто за забавление. Обикновено печеля, защото не се страхувам да казвам това, което мисля.

Домът ми беше най-добрата среда за израстване. Не мога да си спомня случай, когато мама и татко да не са ни обяснили защо правят дадено нещо. Никога не са казвали на мен и сестра ми “Защото аз така казвам” или “Защото така правим ние.” Не са ни казвали да не правим нещо “защото е събота”. Сядат и ни обясняват какво представлява съботата и защо я пазим. По този начин израснах с правото на избор да правя определени неща в съботен ден, вместо да мисля, че има само забрани, както някои мои приятели смятат.

Родителите ни ни насърчаваха да обмисляме решенията си. Веднъж, когато бях на 7 години, попитах татко: “Мога ли да чета “Малка къща в прерията” в събота?” Баща ми отговори: “Как мислиш? Тя учи ли те нещо за Бог?” Ядосах му се, защото исках едно ясно “да” или “не”. Не исках да мисля за това. Но вместо да ни казват какво да правим или да не правим, те ни           даваха принципи, върху които да основаваме решенията си. Някои хора могат да кажат, че родителите ми не са били достатъчно твърди, но не съм съгласна с това. Ние се уважавахме един друг, и аз и сестра ми се държахме добре, без да е необходимо мама и татко да ни налагат правилата. Не ни се позволяваше да правим, каквото си поискаме и бяхме наказвани, когато нарушавахме правилата. Но в къщи се отнасяхме честно един към друг и винаги обсъждахме проблемите.

У дома си имаме и много прекрасни мигове. Аз и сестра ми очаквахме с нетърпение уикендите, когато родителите ни отивах някъде си. Тогава стояхме до късно и правихме какви ли не щуротии. Един мой приятел беше казал: “Понякога домът е последното място, където искаш да бъдеш; понякога – единственото място, където искаш да бъдеш.”

Имали сме трудни времена в семейството ми, но у дома е мястото, където се чувствам в безопасност, където съм отгледана от любящи родители и където имам спомени, които никога няма да забравя.

Благодаря на Бога за този християнски дом.