Докато чакаха в подножието на планината, баща бе довел при тях сина си, за да го освободят от измъчващата го глухота. Когато разпрати дванадесетте да проповядват из Галилея, Исус ги надари с власт да изгонват нечистите духове. И когато те тръгваха на работа със силна вяра, злите духове наистина им се покоряваха. И този път в името на Христос заповядаха на злия дух да напусне своята жертва, но демонът само им се присмя и с нова сила изяви своята власт. Не знаейки на какво да отдадат поражението си, учениците почувстваха, че са охулени не само те, но и техният Учител. А в тълпата имаше и книжници, които използваха случая, за да ги унижат още повече. Като заобиколиха учениците, започнаха да ги обсипват с въпроси и да се мъчат да докажат, че те и Учителят им са измамници. Равините заявиха тържествено, че този зъл дух не може да бъде победен нито от учениците, нито дори от самия Христос. Народът бе склонен да застане на страната на книжниците и чувство на презрение и злоба обхвана тълпата. Но изведнъж обвиненията секнаха. Исус и тримата ученици бяха забелязани да се приближават. С внезапна промяна на чувствата народът се обърна да ги посрещне. Прекараната нощ в близост с небесната слава бе оставила следи върху Спасителя и Неговите другари. Лицата им бяха огрени от светлина, която респектираше зрителите. Книжниците се дръпнаха назад изплашени, а народът поздрави Исус. Сякаш бе свидетел на случилото се, Спасителят пристъпи към мястото на борбата и като впери поглед в книжниците, запита: “За какво се препирате с тях?” Но гласовете, които преди малко бяха тъй дръзки и нападателни, сега мълчаха. А и всички останали се бяха смълчали. Тогава нещастният баща си проби път през тълпата и падайки при нозете на Исус, Му разказа за своята мъка и за разочарованието си. “Учителю, доведох при Тебе сина си, който има ням дух. И гдето и да го прехване, тръшка го- Говорих на учениците да го изгонят, но не можаха.” Исус огледа слисаното множество, заядливите книжници и обърканите ученици. Той прочете неверие във всяко сърце и с прискърбен глас извика: “О, роде невярващ и извратен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” Тогава каза на нещастния баща: “Доведете го тука при Мене!” Момчето бе доведено. Когато погледът на Спасителя се спря на него, злият дух го хвърли на земята в конвулсиите на агонията. Момчето започна да се мята с пяна на уста и да цепи въздуха с неистови писъци. Князът на живота и князът на тъмнината пак се срещнаха на бойното поле – Христос, изпълняващ мисията Си, проповядващ освобождение на пленниците и свобода на угнетените (виж Лука 4:18), а Сатана, опитващ се да задържи жертвата във властта си. Ангелите на светлината, както и злите ангели, се явиха невидими на полесражението, за да наблюдават борбата. Исус позволи на злия дух за момент да покаже силата си, за да оценят зрителите избавлението, което щеше да се извърши след малко. Народът наблюдаваше с притаен дъх, а бащата се измъчваше между надежда и страх. Исус запита: “Колко време има, откак му е станало това?” Бащата Му каза историята на дългогодишното страдание. После, като че не можейки повече да чака, извика: “Но ако можеш, стори нещо, смили се за нас и помогни ни!” “Ако можеш!” Бащата и сега даже се съмняваше в силата на Христос. Исус отговори: “Ако можеш повярва! Всичко е възможно за този, който вярва.” На Христос не липсваше сила. Излекуването на сина зависеше от вярата на бащата. Съзнавайки своята слабост, бащата избухна в плач и като се хвърли пред нозете на Христос, измоли Неговата милост с вика: “Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!”