СПОРЪТ – ЧАСТ – 6

Христос заяви на слушателите Си, че ако не би имало възкресение от мъртвите, Писанията, в които те заявяват, че вярват, биха били безполезни. Той каза: “А за възкресението на мъртвите не сте ли чели онова, което Бог ви говори, като казва: “Аз Съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов. Той не е Бог на мъртвите, а на живите.” Несъществуващите неща за Бога съществуват. Той вижда края от началото. На резултата от Своето дело гледа като на нещо, което се изпълнява в настоящето. Скъпите мъртви, от Адам до последния светия, който умира, ще чуят гласа на Божия Син и ще излязат от гробовете си за безсмъртен живот. Бог ще бъде техен Бог, а те ще бъдат Негов народ. Между Бога и възкръсналите светии ще съществува нежна връзка. Състоянието, което планът Му предвижда за в бъдеще, Той го вижда като съществуващо още сега. За Него мъртвите са живи.

Христовите думи накараха садукеите да млъкнат. Те не можаха да Му отговорят. Исус не каза нито една дума, за която биха могли да се хванат, за да Го осъдят. Противниците Му не спечелиха нищо друго освен народното презрение.

Фарисеите обаче не се отказаха да търсят нещо, което биха могли да използват срещу Него. Те придумаха един учен, законник, да запита Исус коя от десетте заповеди на закона е най-важна.

Първите четири заповеди на декалога, които посочват дълга на човека към неговия Създател, фарисеите смятаха за по-важни, отколкото останалите шест, очертаващи дълга на човека към неговия ближен. Като последица от това те бяха останали много назад в практическото благочестие. Исус бе показал на хората тяхната неспособност и ги бе научил, че е необходимо да вършат добри дела. Той беше заявил, че дървото се познава по плода си. Затова и бе обвинен, че поставя последните шест заповеди над първите четири.

Законоучителят се приближи до Исус и Го запита направо: “Коя заповед е първа от всички?” Отговорът на Христос бе прям и убедителен: “Първата е: “Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.” А ето втората, подобна на нея заповед: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” Друга заповед по-голяма от тия няма.” “На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.”

Първите четири от десетте заповеди се сумират в едната голяма заповед: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.” Последните шест са включени в другата: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” И двете заповеди са израз на принципа на любовта. Не може да се пази първата, а втората да се нарушава, нито може да се пази втората, а да се нарушава първата. Когато в сърцето си отдаваме на Бога Неговото законно място, ние ще отдаваме и на ближния си подобаващото му място. Ще го обичаме, както обичаме себе си. А ще ни е възможно да обичаме ближния си безпристрастно само когато над всичко обичаме Бога.

Щом като всички заповеди се включват в любовта към Бога и човека, следва, че нито една заповед не може да се наруши, без да се накърни този принцип. Така Христос учеше слушателите Си, че Божият закон не се състои от много отделни заповеди, някои от които са по-важни, а други – по-незначителни, и могат да бъдат пренебрегвани безнаказано. Господ представя първите четири и последните шест заповеди като божествено цяло и учи, че любовта към Бога се изразява чрез послушание към всички Негови заповеди.