СПОРЪТ – ЧАСТ – 7
Христовият мъдър отговор убеди книжника. Той знаеше, че еврейската религия се състои по-скоро от външни церемонии, отколкото от сърдечно благочестие. Съзнаваше донякъде безполезността на непридружените с вяра церемониални приношения и проливане на кръв за опрощаване на греха. Любовта и послушанието към Бога, както и несебелюбивите отношения между хората му се струваха по-ценни от всички обреди. Готовността на този човек да признае верния отговор на Христос, както и решителният начин, по който го изяви пред присъстващите, откри един дух, съвсем различен от духа на свещениците и управниците. Състрадателното сърце на Исус вникна в положението на честния законоучител, който в лицето на намръщените свещеници и заканващите се управници се осмели да изкаже сърдечното си убеждение. “Исус, като видя, че отговори разумно, рече му: Не си далеч от Божието царство.”
Книжникът беше близо до Божието царство, защото признаваше, че праведните дела са по-ценни пред Бога, отколкото всеизгарянията и жертвите. Но той имаше нужда да признае и Божествения характер на Христос, та чрез вяра в Него да получи сила, за да върши делата на правдата. Обредната служба нямаше никаква стойност, ако не се свържеше с Христос чрез жива вяра. Дори и моралният закон не постига целта си, ако не се разбира в отношението му към Спасителя. Христос бе показал няколко пъти, че законът на Отца Му съдържа нещо по-дълбоко, отколкото само едни авторитетни заповеди. В закона е въплътен принципът, разкрит и в евангелието. Посочва се дългът на човека и неговата вина. Но човекът трябва да очаква от Христос опрощение и сила, за да изпълнява препоръчваното от закона.
Фарисеите се бяха събрали близо до Исус, когато Той отговори на въпроса на книжника. И сега, обръщайки се към тях, Той им зададе един въпрос: “Какво мислите за Христос? Чий син е?” Целта Му беше да изпита вярата им в Месия – дали Го смятат за обикновен човек или за Божи Син. Цял хор от гласове отговори: “Давидов!” Това бе титлата, която пророчеството бе дало на Месия. Когато Исус изявяваше Божествеността Си чрез велики чудеса, когато лекуваше болни и възкресяваше мъртви, хората се питаха един-друг: “Дали Той не е Давидовият син? Сирофиникийката, слепият Вартимей, както и много други, когато викаха към Него за помощ, казваха: “Смили се за мене, Господи, сине Давидов” (15:22 Матей 15:22). Когато влизаше в Ерусалим, възседнал на ослето, Той бе приветстван с радостния вик: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име!” (21:9 Матей 21:9). Също през оня ден и малките деца в храма радостно Го назоваваха така. Но мнозина, които наричаха Исус Давидов син, не признаваха Неговата Божественост. Те не разбираха, че Давидовият син бе Божият Син.
В отговор на изказването, че Христос е Давидов син, Исус каза: “Тогава как Давид чрез Духа Го нарича Господ, думайки: “Рече Господ на Моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти под нозете Ти?” Ако, прочее, Давид Го нарича Господ, как е негов син? И никой не можеше да Му отговори ни дума; нито пък дръзна вече някой от тоя ден да Му задава въпроси.”