ТВОЯТ ЦАР ИДЕ – ЧАСТ – 5

Когато процесията стигна на върха на хълма и щеше да тръгне надолу към града, Исус спря. Спряха се и всички придружаващи Го. Пред тях се простираше Ерусалим в своята слава, потънал в светлината на залязващото слънце. Храмът привлече очите на всички. Издигаше се величествено над всичко друго, сякаш сочеше към небето и обръщаше вниманието на народа към единствения истински и жив Бог. Храмът отдавна бе гордостта и славата на еврейския народ. Римляните също се гордееха с неговото великолепие. Един назначен от тях цар подпомогна евреите да го възстановят и украсят, а римският император го бе обогатил със своите дарове. Здравината, разкошът и великолепието му го отличаваха като едно от чудесата на света.

Докато залязващото слънце багреше и позлатяваше небесата, неговата блестяща слава лъщеше в чистия бял мрамор на храмовите стени и в позлатените краища на колоните. От върха на хълма, където Исус и Неговите последователи стояха, той изглеждаше като масивна снежна постройка с островърхи кубета. При входа му имаше лоза от злато и сребро със зелени листа и грамадни гроздове, изработена от най-изкусни майстори. Това оформление представяше Израил като плодоносна лоза. Златото, среброто и живата зеленина бяха съчетани с рядък вкус и изключително майсторство. Увита грациозно около белите блестящи колони, увиснала с лъскавите мустачки на златните орнаменти, тя също отразяваше великолепието на залязващото слънце и сияеше като с получена от небето слава.

Исус се загледа в картината. Множеството замлъкна и онемя при вида на внезапно появилата се красива гледка. Всички очи се обърнаха към Спасителя в очакване да видят изписано и на Неговото лице възхищението, което те изпитваха. Но вместо това, видяха сянка на скръб. Те се учудиха и разочароваха, като забелязаха сълзи в очите Му. Тялото Му се поклати насам-натам като дърво пред буря и от треперещите Му устни като от дъното на едно сломено сърце избухна болезнено ридание. Каква картина бе това за очите на ангелите! Техният любим Началник плачеше от мъка! Каква картина бе това за ликуващата тълпа, която с тържествени викове и с размахване на палмови клончета Го съпровождаше до славния град, където се надяваха, че Той ще се възцари. Исус бе плакал при гроба на Лазар, но онази бе Божествена скръб, съчувстваща на човешкото страдание. Сега тази внезапна скръб бе като плачевен тон в грамаден тържествен хор. Сред сцената на радост и веселие, когато всички Му отдаваха слава, израилевият цар заплака не с тих плач на радост, а със сълзи и стонове на неугасима мъка. Радостното настроение на народа се помрачи внезапно. Възклицанията замлъкнаха. Мнозина заплакаха от съчувствие към мъка, която не разбираха.

Исус не заплака заради страданията, които Го очакваха. Точно пред Него лежеше Гетсимания, където скоро щеше да Го обхване ужасът на непрогледен мрак. Виждаше се също и Овчата порта, през която с векове наред бяха прекарвани животните за жертвените приношения. Тази врата скоро щеше да се разтвори и за Него, великата Жертва, на която бяха сочили всички жертви, принасяни за греховете на света. Наблизо бе Голгота, мястото на Неговата агония. Все пак тежките стонове и плачът на Изкупителя не бяха причинени от нещата, които напомняха за предстоящата Му жестока смърт. Неговата скръб не бе егоистична. Мисълта за агонията не плашеше тази благородна, себепожертвувателна душа. Гледката на Ерусалим – тя прониза сърцето на Исус, Ерусалим, който бе отхвърлил Божия Син и бе презрял Неговата любов, който отказа да се убеди от Неговите могъщи чудеса и се канеше да отнеме живота Му. Той го видя какво представлява – отхвърлящ своя Изкупител, а също и какво щеше да представлява, ако бе приел Този, Който единствен бе в състояние да излекува раните Му. Той бе дошъл, за да го спаси. И сега, как да се откаже от него?