ТОЙ СЕ ПРЕОБРАЗЯВА – ЧАСТ 2

 

Настъпи вечер. Исус повика трима от учениците – Петър, Яков и Йоан, и ги поведе по една пътека през нивите далеч нагоре към усамотения планински склон. Спасителят и учениците Му прекараха целия ден в пътуване и поучаване и изкачването на планината увеличи умората им. Христос бе премахнал мъките от умовете и телата на много страдащи. Бе събудил тръпката на живота в много изнемощели души. Но Той също бе ограничен от човешкото естество и като учениците се измори от изкачването. Светлината на залязващото слънце се бавеше все още на планинския връх и позлатяваше със залязващата си слава пътеката, по която вървяха. Скоро обаче светлината се оттегли от хълма и долината, слънцето се скри зад западния хоризонт и над пътниците падна нощният мрак. Тъмнината около тях беше в хармония с тъжния им живот, над който надвисваха и тежки облаци. Учениците не смееха да запитат Христос къде ги води и с каква цел. Често беше прекарвал цели нощи в планината на молитва. Той, Чиято ръка създаде планините и долините, се чувстваше добре сред природата и обичаше нейната тишина. Учениците вървяха по стъпките Му, но се чудеха защо е това уморително изкачване, когато и Той, и те се нуждаят от почивка. Най-сетне Христос им каза, че няма да продължат повече. Като отиде малко настрана, Човекът на скърбите издигна молитва със силен плач и сълзи. Той молеше за сила да устои на изпитанието заради човечеството. Трябваше да се подкрепи с нови сили от Всемогъщия, защото само така можеше да посрещне бъдещето. Изля и сърдечните Си желания относно учениците, за да може вярата им да устои в часа на силите на тъмнината. Върху превитата Му снага бе паднала росата, но Исус не – обърна внимание. Нощните сенки се сгъстяваха около Него, но Той не забеляза техния мрак. Така минаха часове. Отначало и учениците се молеха с Него със сърдечна преданост, но след време се умориха. Макар че се мъчеха да задържат вниманието си върху преживяното, заспаха. Исус им бе разказал за Своите страдания. Взел ги бе със Себе Си, за да се молят заедно с Него. Той и сега се молеше за тях. Спасителят видя мрачното им настроение и желаеше да облекчи тяхното безпокойство с уверението, че вярата им в Него не е била напразна. Но не всички, даже и от дванадесетте, можеха да приемат откровението, което искаше да им даде. Затова Той взе в планината само тримата – бъдещите свидетели на Неговата мъка в Гетсимания. Сега същността на молитвата Му бе да се даде на учениците изявление за славата, която е имал при Отца, преди да дойде на света, както и да бъдат подкрепени със сила, за да видят с очите си Неговото царство. Помоли се да им се даде откровение за Неговата Божественост, което в часа на върховната Му агония да ги утешава със съзнанието, че Той е действително Божи Син и че позорната Му смърт е само част от изкупителния план. Молитвата Му е чута. Докато стои сам, наведен над каменистата земя, небесата се отворят внезапно, златните порти на Божия град се разтварят широко и планината се огрява от светло сияние, което обгръща тялото на Спасителя. Някъде отвътре Божественост проблясва през човешкия Му образ и се слива със слизащата отгоре слава. Христос се изправя и застава в Богоподобно величие. Душевната агония е изчезнала. Лицето Му светна “като слънцето” и дрехата Му стана “бяла, бляскава”. Учениците се събуждат и виждат планината огряна от славна светлина. Със страх и изумление се взират те в блестящата фигура на своя Господ. Когато очите им свикват с чудната светлина, забелязват, че Исус не е сам. От двете Му страни стоят две небесни същества и разговаряха интимно с Него. Те са Мойсей, който на Синай бе говорил с Бога, и Илия, на когото бе дадена високата привилегия – дадена и на още един от синовете на Адам – да не попадне под властта на смъртта. Преди петнадесет века, застанал на върха Фасга, Мойсей видя картини от обещаната земя. Но поради греха му в Мерива не му бе позволено да влезе там. Не заслужи радостта да въведе израилевото войнство в наследството на бащите им. Той горещо молеше: “Нека премина, моля Ти се, и видя добрата земя оттатък Йордан, оная добра планинска страна и Ливан!” (Второзак. 3:25), но молбата му не се изпълни. Надеждата, която в продължение на четиридесет години осветляваше мрака при пътуванията из пустинята, трябваше да се осуети. Един гроб в пустинята бе краят на всички години на труд и тежки грижи. Но Този, Който може “да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф. 3:20) – отговори с тази мярка на молитвата на раба Си. Мойсей умря, но не остана в гроба. Христос го извика в живота. Сатана, изкусителят, предяви права над Мойсеевото тяло поради греха му, но Христос, Спасителят, го изведе от гроба (Юда 9).