Кой съм аз?
“Вижте каква любов ни е дал Отец, да се наречем Божии деца; а такива и сме… Възлюбени, сега сме Божии деца” (1 Йоан. 3:1, 2). Божии деца. Деца на Господаря на вселената. Наследници на Царя на всемира заедно с Христос – ето това сме ние. А сега един въпрос: Когато се погледнете в огледалото, това ли виждате? Виждате ли принц или принцеса? Питам, защото това, което мислим за себе си, ще определя това, което правим. Отношението ни към самите нас показва дали вярваме, че сме деца на Бога или смятаме себе си за обикновени хора. Ако сме деца на Бога, ние ще мислим, ще говорим и ще действаме като такива. С други думи нашето самочувствие определя всички наши мисли, думи и действия. Затова ви каня днес да се запитаме: Кой съм аз? Имам ли самочувствие на Божие дете? Поведението ми показва ли, че съм син/дъщеря на Всемогъщия Бог?
Да се върнем мислено 2000 години назад във времето. Намираме се в Ерусалим, в храма. Виждаме събрана тълпа хора и Петър и Йоан сред тях. Чувате ли думите на Петър – смели, убедителни, разтърсващи? Виждате ли лицата на хората – учудени, стреснати? Петър се е изправил пред една многохилядна тълпа, която само преди броени седмици е изпратила Исус на смърт, и им казва право в очите: “Вие убихте Божия Син. Покайте се, иначе греховете ви остават!” Петър има смелостта да каже тези обвинителни думи пред хората, които са убедени, че са Божии избраници, и рискува да бъде хванат и пребит с камъни. Откъде идва тази смелост? Хората също се чудят: “А те, като гледаха дързостта на Петър и Йоан и вече бяха забелязали, че са неуки и обикновени хора, се чудеха” (Деян. 4:13). За да не се чудим и ние повече, да прочетем думите на Петър: “Защото дойде времето да се започне съдът от Божия дом” (1 Петр. 4:17). Петър счита себе си и другите вярващи за част от Божието семейство, за Божии деца. И цялото му поведение и думи показват неговото самочувствие – той се държи и говори като Божи Син. Затова и думите му са разтърсващи – той се държи като Исус, има Неговия Дух и говори Неговите думи. И хората забелязаха това.
Важна ли е себеоценката?
Себеоценката, или отношението на човек към себе си, определя всички наши мисли, чувства, думи, поведение. Себеоценката определя и нашето отношение към Бога и към хората около нас. Как става това? Да имаш ниско самочувствие означава да се съмняваш, че си обичан и приеман, да се съмняваш, че си ценен, да се съмняваш, че можеш да се справиш с различните предизвикателства на живота. Как човек, който се съмнява, че някой го обича, ще приеме напълно Божията любов? Как човек, който не вярва, че струва много, ще повярва, че някой го цени толкова, че да умре за него?
Освен това човекът с ниско самочувствие е зависим от одобрението на другите в много голяма степен. Тъй като се съмнява в своите качества, той трябва постоянно да има одобрението на хората около себе си, за да се чувства добре. Той е като дърво, което ще изсъхне, ако не бъде поливано с поощрения от другите. Следователно, когато някой оспорва думите му, когато някой не харесва прическата или дрехите му, когато му показват грешките, той започва да мисли, че се е провалил напълно, че го мразят, че му се подиграват и не го обичат. Затова някои хора реагират със силен гняв или силен срам, когато им направите дори лека забележка. Ако минават край група хора, които се смеят, те обикновено мислят, че се смеят на тях. Ако съпругът на жена с ниско самочувствие не удовлетворява винаги желанията й, тя започва да смята, че вече не я обича. А ако съпругът е с ниско самочувствие – той може да започне да я бие или да й крещи, за да се чувства по-силен от съпругата си. Как може такъв човек да обича ближния си както себе си? Той не обича и не оценява себе си реално, затова не може да обича и оценява другите реално, а постоянно се съмнява в искреността на техните чувства и думи.
Признаци за проблемна себеоценка
Спомнете си за свещеника Илий (1 Царе 2) – той беше толкова неуверен в себе си, че при явните грехове на синовете си, които се подиграваха с Господните жертви и с поклонниците в храма, единственото нещо, което посмя да направи, беше да им каже: “Недейте така, синове мои”. Естествено, никой не му обърна внимание и Бог трябваше да се намеси, за да въздаде правосъдие – и двамата сина бяха убити. Илий е явна илюстрация за твърде ниско самочувствие – няма вътрешната сила да отстоява мнението си и да защитава правото. Много вярващи родители днес са като него.
Ако забелязваме в поведението си прекалена отстъпчивост или прекалена агресивност, то ние имаме проблем със самочувствието в някаква степен – някои повече, други по-малко.
Пример: Спомняте ли си случая с учениците на Исус, които отидоха да намерят стая за Него, но никой не ги прие. Тогава те казаха на Исус: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както направи и Илия?” А Исус им отговори: “Вие не знаете на какъв дух сте” (Лука 9:52-55). Това е много типична реакция на човек с ниско самочувствие – когато някой не направи това, което той иска – той избухва в гняв, някой по-видимо, други – дълбоко в себе си. Но Бог ни предупреждава: Не знаете на какъв дух сте. При всички случаи такава реакция не е подбудена от Божия Дух. Остава да е подбудена от другия дух – на човекоубиеца Сатана. Едно Божие дете, което има Божия Дух в себе си, не постъпва така.
Твърде ниско или твърде високо
Ниската себеоценка води до прекалено ниско оценяване на себе си или до прекалено високо. Много често, когато човек има ниско самочувствие, той се опитва да скрие това дори от себе си, като си въобразява, че е нещо повече от другите – по-умен, по-добър, по-съвършен. Но и при комплекса за малоценност, и при комплекса за свръхценност, ние не отразяваме образа на Бога, по който сме били сътворени. И в двата случая влияем върху хората за зло, а не за добро, защото изкривяваме представата за Божия характер и не можем да проявяваме към тях Божията любов.
Комплекс за свръхценност: “Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци… и особено не като този бирник.” (Лука 18:11).
Комплекс за малоценност: Свещеникът Илий – няма достатъчно увереност в себе си да обуздава дори явните грехове на децата си (1 Царе 2:12-25).
Проблемна ситуация
Кой от следните отговори показва добро самочувствие в следната ситуация?
Един колега постоянно прехвърля част от работата си върху теб, въпреки че ти имаш достатъчно задължения. Когато за пореден път се опитваш да му откажеш да вършиш неговата работа, той подмята: Това ли е твоето християнство? Какво ще отговориш:
А. Добре, и този път ще го направя, но да знаеш, че това е за последно, чуваш ли?
Б. Виж какво, почти всеки път се измъкваш и аз все я свършвам вместо теб. Този път не.
В. Я си гледай работата!
(А. – Ниско самочувствие, отново отстъпваме под натиска; Б. – Добро самочувствие, изразяваме цивилизовано чувствата си и отстояваме позицията си; В. – Ниско самочувствие, употреба на агресия, когато се чувстваме безпомощни да се сблъскаме с проблема и да защитим позицията си.)
Да скрия главата си в пясъка
Голяма част от проблемите на хората идват от това, че те искат да приемат само добрите си качества, но да скрият главата си в пясъка от лошите си качества. Това е абсолютно неуспешен начин за справяне с лошите качества, защото те стоят някъде дълбоко в нас и при удобен случай се проявяват без да можем да ги контролираме. Случвало ли ви се е да кажете: “Не зная какво ми стана. Направо не можах да се овладея и сякаш не бях аз, а някой друг човек” или “Аз обикновено не съм такъв/такава, но този път си изпуснах нервите”. Всеки път, когато кажем подобни думи, ние признаваме, че не познаваме и не приемаме себе си. Не искаме да си признаем, че сме се проявили като егоисти, завистливи, гневни, критични и т.н. А трябва да го признаем, обаче не за да намразим себе си!
Да сравним Петър и Юда Искариотски – и двамата извършиха голям грях. Но Петър призна недостатъка си, покая се и получи прошка. Докато Юда не можа да понесе факта, че е сбъркал и че има дефекти в характера си, и се самоуби, за да избяга от себе си. Петър повярва, че Бог го обича – той прие Бога като свой милостив и прощаващ Баща. Почувства се наистина като Боже дете. Докато Юда не можа да приеме, че Бог го обича и че ще му прости и тежестта на вината го доведе до ужасния край. Той не можа да добие самочувствие на Божие дете.
Приемането и признаването на отрицателните качества е истинско, когато води не до депресия и отчаяние, а до искрено съжаление за лошото качество и желание за поправяне, отправено в молитва към Бога.
Йорданка Дейчева, психолог
Клуб Психология и здраве – Плевен; psihologiaizdravbe@abv.bg
Фейсбук: Психология за всеки ден