ПЕЧАЛНАТА СЪДБА НА ИЗГУБЕНИТЕ

        Те седяха на масата и закусваха, а тя все гледаше мъжа си, който тая сутрин бе необикновено мълчалив и унил. „Да не ти е зле, драги?” – най-сетне дръзна да го запита.

       „Не, мила, със здравето съм много добре, също и материално съм добре и нямам причини да се оплаквам от тези неща. Не това ме тревожи. Не зная какво става с мен, струва ми се, че на гърба си имам голям товар, като че духът ми ме е напуснал. Не мога да ти опиша как се чувствам и като, че ли това мое състояние може да се изрази само със страшните думи, „съдбата на изгубените”.

        При тези думи той скочи от масата, грабна шапката и палтото си и излезе навън. Когато стигна на улицата, той вида хората да ходят много загрижени и разтревожени. Лицата им бяха бледи. Един човек го попита къде отива и защо хората тичаха така насам натам разтревожени. Той разправи за своето положение и каза, че му се струвало, че всички като него тичат насам натам, за да намерят някого да успокоява измъчените им духове.

       Той разбра, че и той гонеше същата цел, както тълпата, затуй се присъедини към нея. Навсякъде около себе си той чуваше викове, писъци и горещи желания да се намери някой, който да им обясни Библията и да им каже как да се покаят, за да се спасят.

      Хората тичаха по шосето километър след километър, но целта си не постигаха. Тя сякаш се отдалечаваше от очите им. Внезапно мъжът извика: „Тия хора ми напомнят на оная тълпа, която се блъскаше около ковчега на Ной, когато вратата му се затвори, с желание да се промъкнат в нето и да се спасят от грозящия ги потоп”.

     „Ето, идат дни, казва Господ Йехова, когато ще изпратя глад на земята – не глад за хляб, нито жажда за вода, а за слушане на думите Господни. Те ще се скитат от море да море да търсят словото Господне и ще обикалят от север до изток, но няма да го намерят” (Амос 8:11,12).

     Връщайки се обратно към дома си, той си казваше: „Ах, тая мания за пари ме заблуди и изпуснах времето, може би все още ще мога да се спася, ако се освободя от парите, които съм натрупал. Ще отворя касата и ще изхвърля всичките си съкровища, златото и среброто си, всичко ще дам на просяците”. И той спази думата си. Като отиде в къщи, извади всички скъпоценности и пари от касата и ги хвърли на улицата. „Сега, когато изчезна и последната монета, сега ще имам мир”. Но за негово учудване, вместо да намери мир, той си спомни за един стих в Библията, който някога чу да се чете от един амвон, който гласеше: „Среброто си ще хвърлят по улиците и златото им ще бъде като нещо нечисто; среброто и златото им няма да могат да ги избавят в деня на гнева Господен . . . защото се спънаха и паднаха в беззаконието си” (Йезекиил 7:19).

     Тежко му, какво да прави сега? Къде да намери спокойствие на душата си? И в къщи не намираше мир, парите си беше изхвърлил и пак нямаше мир. Положение-то му беше безнадеждно.

     „Жено”, извика той отчаяно, „сега разбирам всичко.  Жетвата е преминала, лятото е свършено и аз не се спасих” (Йеремия 8:20).

      Един ден, няколко месеца по-късно, той чу голяма врява на улицата. Изскочи вън и видя как всички негови съседи и съграждани гледат нагоре към небето разтревожени и много разтреперани, сочейки нещо с пръст. Поглеждайки нагоре той съзря в далечината един облак, колкото човешка длан. Облакът ставаше все по-голям и по-голям и със светкавична бързина идваше към тях.

      Изведнъж небесата просветнаха от славата на милиони ангели, които слизаха към земята. В средата на тая картина мъжът забеляза Исус, лицето на когото сияеше от слава. Земята като, че ли не можа да понесе тая слава и започна да се гърчи и тресе под нозете на човеците. Тази слава, тоя блясък подлудиха мъжа. Той изпадна в ужаса на вечно отчаяние. Сърцето му се стопи, коленете му се разтрепериха, лицето му потъмня. Навсякъде около себе си чуваше плач и ридание. Повдигна се вик на смъртен страх и в отчаянието си мъжът побегна към планината като луд, за да се скрие в някоя пещера от лицето на Тоя, Когото бе отхвърлил през живота си.

      Това не е фантастична картина, а описва нещо, което ще стане в близко бъдеще. Нека се радваме, че вратата на милостта е все още отворена, така щото да не се отчаем, като чуваме това, но да извикаме: „Благодаря ти Боже, че до този момент си ме чакал”.

     Но време за бавене няма. Ние почти виждаме зазоряването на оня ден, великия и старашен, когато вратата на милостта ще се затвори веднъж за винаги, затова нека още сега се посветим Богу, за да не ни сполети съдбата на нечестивите.

    „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство” (1Коринтяни 6:9,10).

     „И в него няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, кото върши мерзост и който лъже, а само записаните в книгата на живота на Агнеца. А колкото за страхливците, невярващите, мерзавците, убийците, блудниците, магьосниците, идолопоклонниците и всички лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт. Ето, ида скоро, и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки, според каквито са делата му. Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града.” (Откровение 21:27,8; 22:12,14).