7 ПРИНЦИПА КАК ДА ВЪЗПИТАВАМЕ С АВТОРИТЕТ

 1. Едновременно с любов и правила: Детето трябва да усеща, че родителите го обичат, но същевременно няма да го оставят да прави каквото си иска, защото това не е добре за самото него и за обществото.

Пример: На детето не му се учи. Ако родителят само обича детето си, без да налага правила за отговорно поведение, ще каже, че не може да го накара да учи. Една моя позната ми казва: „Не иска да учи, мотае се, играе, а накрая за половин час си написва домашните“. Резултатите му в училище вече показват, че това не е успешна стратегия и не е добра за самото дете.

Ако родителят обича детето си и същевременно знае, че то трябва да се научи да взема добри решения, ще направи всичко възможно да наложи правилата, но не с агресивност. Трябва, първо, да обясни каква е ползата от ученето и, второ, спокойно да покаже последиците от непослушанието: „Виж какво, на човек не винаги му се иска да прави нещо. Мислиш ли, че на мен винаги ми се готви? Но понеже зная че това трябва да се свърши, че семейството ми ще гладува, ако не наготвя, се стягам и го правя.

Сега аз мога да те оставя да не учиш, но когато станеш в дванайсети клас и искаш да имаш добра професия, няма да влезеш в университета с тройки. Затова още сега трябва да учиш, защото от това зависи бъдещето ти. А за да разбереш кое е по-важното, ще можеш да играеш, след като си научиш“. Това е подходящо за деца от началното училище.

Така родителят постига поне две цели: показва на детето (а) уважение и предимствата от ученето (това е израз на любовта); а също и (б) какви ще бъдат последиците, ако не си научи – няма да може да играе (това е израз на авторитета).

2. Родителят трябва да бъде шефът в семейството, а не детето

„Горко ти, земьо, когато црят ти е дете“ (Еклесиаст 10:16). „Работата на бащите и майките е да поучават децата си с нежност и любов. Трябва да показват, че като родители, те са хората, които държат посоката; да управляват, а не да бъдат управлявани от децата си. Трябва да ги учат, че от тях се изисква послушание“ (Уайт, Е. Детско водителство. София, 2007, с. 18). Пример: Когато кажете на детето си: „Облечи си якето, навън е хладно“, а то не ви обърне внимание, не вие сте водачът в дома, а детето. В този случай аз бих казала: „Ще излезеш да играеш, ако се облечеш, защото навън е студено“. И никакви тръшкания или молби няма да променят това.

  3. Родителят трябва да налага авторитета си със самоконтрол

„Карането и раздразнението никога не помагат. Те събуждат най-лошите чувства в човешкото сърце. Когато децата ви вършат нещо лошо и са изпълнени с бунтовен дух, а вие сте изкушени да говорите и действате сурово, изчакайте, преди да ги поправяте. Дайте им възможност да помислят, а на себе си време гневът ви да се охлади“ (пак там, с. 129).

Пример: Синът ми е в 5 клас и по принцип изпълнява каквото му се каже. Тази година обаче започна в някои часове да шуми, да драска по учебника. Аз съм склонна да избухвам,  да се карам и да налагам наказания в гнева си. Но тази тактика действа само временно. Затова я смених: Не се дразня, не викам, а първо му обяснявам: „Излагаш себе си, излагаш семейството си, излагаш най-вече Бога с поведението си. Когато правиш нещо лошо, създаваш проблеми на другите. За да усетиш тези проблеми, ще имаш наказание. Всеки път, когато не се държиш възпитано в час, този ден няма да играеш на компютъра. Така ще усетиш, че лошото поведение си има и лоши последици“.

Тук е мястото да кажем нещо за самоконтрола: той в голяма степен зависи от това дали приписваме последиците от поведението си на вътрешни или на външни фактори. Така се въвежда понятието „локус на контрола“.

Локус на контрола: Степента, до която хората смятат, че те имат контрол върху изхода от събитията в живота си за разлика от външните сили, които са извън техния контрол. Тази идея е предложена от психолога Джулиан Ротър през 1954 г.

(а) Външен локус на контрола: хората обвиняват външни фактори за успеха или неуспеха си.

(б) Вътрешен локус на контрола: хората смятат, че успехът или неуспехът им зависят предимно от собствените им действия.

Пример: Синът ми се сбива с дете в училище. Когато разбирам това, избухвам ядосано.

Обясненията за реакцията ми могат да бъдат в две посоки:

(а) Външен локус на контрола: Ти постоянно ме ядосваш. Заради теб се разкрещях като луда.

(б) Вътрешен локус на контрола: Пак избухнах. Все си изпускам нервите.

В кой от двата случая има по-голяма вероятност родителят да се опита да контролира гнева си? Във втория. Когато човек има съзнанието, че отговаря за собственото си поведение, е по-вероятно да търси начини да промени лошите си черти.

„Шулц и Шулц твърдят също, че децата от семейства, в които родителите ги подкрепят и са последователни в дисциплинирането им, си изграждат вътрешен локус на контрола“ (https://en.wikipedia.org/wiki/Locus_of_control).

Ако имаме вътрешен локус на контрола, ние по-успешно ще използваме волята си.

4. Родителят трябва да избягва крайностите: постоянни критики или прекомерни похвали

Постоянно изтъкване на детето води до нахално поведение: „Не съсредоточавайте постоянно вниманието си върху децата. Оставяйте ги и сами да се занимават. Не ги показвайте на гостите си като чудо на остроумие и мъдрост, но ги оставете най-вече да изживеят непринудено детството си. Една от основните причини толкова много деца да са нахални, дръзки и безочливи е, че те твърде много се изтъкват и възхваляват, и техните остроумни бисерчета се повтарят в тяхно присъствие. Стремете се да избягвате двете крайности: нито да ги критикувате прекалено, нито да ги засипвате с похвали и ласкателства“ (Уайт, Е. Детско водителство. София, 2007, с. 21).

Постоянните критики срещу детето водят до вътрешна съпротива и враждебност срещу родителите: „Човек, който често е изобличаван, закоравява врата си“ (Притчи 29:1). 

5. Не променяйте важните принципи и правила

„Проявите на непоследователност – един път да се държи строго на нещо, а в друг случай да се позволява това, което преди е било порицано – развалят характера на детето“ (Уайт, Е. Детско водителство. София, 2007, с. 289). Пример: Казвам на детето си, че не е възпитано да прекъсва другите, особено възрастните, и трябва да ги изчаква да свършат да говорят, преди да каже нещо. Единият ден правя забележки, ако прекъсва, но на другия забравям. Понякога му правя забележка, понякога не. С какво впечатление ще остане детето? Че това правило не е чак толкова важно, щом не държа на него през цялото време. И ще го прилага избирателно – само когато му е изгодно. Това важи за всички принципи на поведение, които искаме да му внушим: уважение, ненасилие, добри маниери, честност и т.н.

6. Родителят трябва да е готов да прощава щедро, когато детето съжалява

Една моя приятелка, която вече е голяма и си има свое дете, веднъж каза на майка си: „Най-обичах моментите, когато отменяше наказанието, когато виждаше, че съжалявам и се поправям“.

Притчата за блудния син: „Някой си човек имаше двама сина. И по-младият от тях каза на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота. И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот. И като изхарчи всичко, настана голям глад в онази страна; и той изпадна в лишение. И отиде да се представи на един от гражданите на онази страна, който го прати на полетата си да пасе свине. И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свинете; но никой не му даваше.

А като дойде на себе си, каза: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад! Ще стана да отида при баща си и ще му кажа: Татко, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана и отиде при баща си. А когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше. А синът му каза: Татко, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син.

Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и сложете пръстен на ръката му и обувки на краката му; докарайте угоеното теле и го заколете, и нека ядем и се веселим; защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери. И започнаха да се веселят“ (Лука 15:11-24).

 7. Родителят трябва да бъде най-добрият образец за детето си

Златното правило на Библията: „И така, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците“ (Матей 7:12). Как да постигнем всичко това? Зависи от мирогледа ни.

Парадигма на егоизма: Аз съм в центъра на моя живот и ИСКАМ да направя всичко възможно АЗ да се чувствам добре.

Парадигма на алтруизма: Аз съм важен, но другият е също толкова важен, колкото мен. ИСКАМ да направя всичко възможно всички да се чувстваме добре.

И Хуманистичната, и Християнската психология приемат за най-висша ценност доброто и стремежът да служим на другите. Според Хуманизма доброто е вложено в човека и той трябва със собствени сили да го открие и развива у себе си. Според Християнството доброто произлиза от Бога и егоистичният човек може с Неговата помощ да стане себеотрицателна личност.

Хуманизмът: „Добротата съответства на нашата същност“ (д-р Алберт Швайцер).

Християнството: „Бог е любов. Който живее в любов, живее в Бога и Бог живее в него“ (1 Йоан 4:16; ERV-BG).

Кой мироглед ще изберете, за да бъдете добри родители, зависи изцяло от вас. Никой не може да ви го наложи. Това е лично решение. Ние ви препоръчваме Парадигмата на алтруизма и възпитанието едновременно с любов и авторитет.

Йорданка Дейчева, Клуб Психология и здраве – Плевен, psihologiaizdrave@abv.bg